„Глициния“ (1917) е великолепен пример за монументалните декоративни панели на Клод Моне. Картината улавя каскадите от лилави и сини цветове на глицинията, които сякаш висят във въздуха на светлия фон. Със своите свободни, експресивни мазки, граничещи с абстракцията, тази творба излъчва невероятна лекота, пролетен устрем и поетичност, превръщайки се в изящен акцент за всеки съвременен дизайн.

Оскар Клод Моне (1840 – 1926) е един от най-изявените представители на импресионизма – течение, направило революция в живописта на XIX век. През 1872 г. рисува „Импресия, Изгряващо слънце“,  която изобразява пейзаж от Хавър. От заглавието на картината критикът Луи Лерой отбелязва термина „импресионизъм“, с който иска да я омаловажи, но който импресионистите възприели. Моне поразява съвременниците си със светлата си палитра и пейзажите, които сякаш са живи, проблясващи, дишащи. Той неуморно търси светлината и се опитва да отрази на платното мимолетното. Моне открива пътя към абстрактната живопис, подчинява мотива на картината, която добива стойност заради самата себе си. Единствената постоянна тема става „живописта като такава“. В последните картини на Моне формите напълно се разтварят в богатите цветове. Тези платна чертаят пътя на фовизма и експресионизма. През 1912 г. Василий Кандински, поразен от „Купа сено“ (1891), пише: „Аз смътно усещах, че в картината липсва тема, но едновременно с това си давах ясна сметка за неочакваната сила на палитрата на цветовете, чието богатство, неизвестно ми до момента, надминаваше и най-смелите ми очаквания. Принципът, че темата е необходим елемент от картината, беше несъзнателно опроверган.“