Цено Тодоров Динов (1877–1953) е един от най-значимите български живописци, педагог и общественик, смятан за един от доайените на съвременното българско изобразително изкуство. Той е сред първите български художници, които въвеждат импресионистични похвати в родното изкуство. През 1896 г. постъпва в първия випуск на новооткритото Държавно рисувално училище в София (днес НХА), където учи при Иван Мърквичка и Антон Митов. Дипломира се през 1901 г. Между 1901 и 1907 г. специализира в Академията за изящни изкуства в Париж при Албер Бенар и Габриел Ферие. Престоят му във Франция оказва силно влияние върху стила му, насочвайки го към по-свободни мазки и светла палитра. През 1910 г. става професор в Държавното художествено-индустриално училище (бъдещата Академия). Заема поста директор на Националната художествена академия в два периода: 1923–1927 и 1930–1932 г.. Сред неговите ученици са големи имена като Златю Бояджиев и Илия Петров. Тодоров е майстор на психологическия портрет и битовите композиции. Оставя забележителни образи на свои съвременници, майка си („Портрет на майката на художника“), както и автопортрети. Често изобразява красотата на българската природа и ежедневието на обикновения човек със стремеж към реализъм и „опростена живопис“. Творбите му се отличават с дълбок хуманизъм и типично българско светоусещане. Носител е на множество държавни отличия, включително Димитровска награда (1952) и званието „Народен художник“.